Три пшеничени зърна
(приказките на Пилигрима)
Назад...
Назад през Вековете...
Водопад и пръски огнени.
Тече огромната река...
Димят дърветата повлечени,
разсечени
от мълнии...
и се разбиват
във скалите,
понадолу...
Порой...
Реката придошла
повлича тленията земни...
Приижда -
като лава на вулкан.
Обречена е
да се види
в черно-бяло...
Водопад
и пръски огнени...
Назад...
Назад през Вековете...
Там долу,
надалеч,
във падината
царските войски
прибират се от битката последна.
Водопад...
и пръски огнени...
Над местността, ей там -
баталното поле, където бе -
мъглата още стеле се...
Проблясва
вбит в земятя меч ... .. ..
Победата дошла,
отпрати
злобата човешка - надалече...
Ето -
само пленник - с дрехи разпокъсани,
стоял към близкото дърво,
с вериги
окован...
Не можел ни да седне,
ни - да се протегне - със ръце...
Устата му шептяла
песни... и молитви...
Войниците
забравили го -
преди дни...
и той стоял,
едва изправил се -
със сетни
сили.
Жесток и нечовешки трепет...
и...
увиснал
на веригите изнемощял...
В просъницата...
в паметта му -
ето ги -
изплували
Жената...
двете му деца...
домашното огнище...
Опитомените вода... и огън...
Като че
предсмъртно
се усмихвал той...
Това
останало
му само
и единствено -
да се усмихне
пред лицето на Смъртта...
Но винаги,
щом
някоя Душа
повика
със Усмивка
Светлината...
То в този час
отприщва се
Животът...
Водопад... и пръски огнени...
И
ето -
ято птици -
стрелнало се от Небето,
засипало със кълновете живи
местността.
Тогава
пленникът
надигнал се,
да види що се случва
и
в устата му пресъхнала
се скътали - изневиделицата -
три
пшеничени
зърна...
Птици
всевъзможни,
чудновати,
перести
над него
пърхали...
със Драгостта пристигнали - от юг...
Унесъл се отново
пленникът,
ала заспал тъй както никога,
тъй както никога -
СВОБОДЕН...
И оттогаз,
дали са минали
минути, часове...
или пък дни,
не знам...
Събудил се
от радостната глъч
на людете, дошли
да дирят
и намерят те
другаря си поробен...
Попитали го само:
"Разкажи ни, братко!
Какво помогна ти
да победиш,
когато бе на крачка от Смъртта."
Той
просто... се усмихнал
и
отвърнал кратко:
"Три...
Пшеничени...
Зърна..."
© Кирил Бачев Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
И на мен ми хареса много!
-
Но винаги,
щом
някоя Душа
повика
със Усмивка
Светлината...
То в този час
отприщва се
Животът...
Свалям шапка пред таланта и невероятния стих! Браво! -
"Ако житното зърно не падне в земята и не умре, то остава само; ако ли умре, много плод носи" емблематично и уникално!!!
Страхотен! -
Поздрави, Врабчо, прекалено замисляща е поезията ти, за да я коментирам набързо.Много дълбок смисъл има в творбите ти!!!
-
Много вдъхновение за всички ви ..................
-
Мъдро...Хареса ми много...
-
Радвам се , че се видяхме и аз ..
-
Колко много значат "три пшеничени зърна"!
...но подарени от Драгостта...
красиви приказки и мъдри ни разказваш!
с обич, малко мъдро Врабче! -
Без коментар!!!Аплодисменти!!!
-
Стиховете ти носят онзи дълбок заряд на мъдрост и оптимизам,така необходими за човешкия растеж!
Поздрави от мен и прегръдка! -
Поздравления, дълбок замисъл, сигурно
така оцеляваме и ние сега, и през целия
си живот, важното е да намерим зрънцата!!!
Поздрави, с възхищение!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Само живущият носи попътни дисаги!
Отколе се срещнах с него
ръка в ръка със смъртта, която го води
от заченката му та до края...
И макар че вече на мърша ухае
и едва мъждука все още
мъкне си кръста на рамо:
една дебела чепата тояга
но която се люшкат
пълни със спомени
тежки дисаги.
Креташе бавно по стръмната вита пътека.
Беше страшно уморен и се гневеше:
Няма ли свършек бе!
Ебал съм му века!
Протегнах ръка, понечих нещо да кажа,
но той изхриптя:
Не ми подавай ръка за помощ човече
спомените са мои.
Да ми помогне тук на земята
вече никой не може.
Еби му века!
Че Той щял да ме чуе ли?
Кой?
Йехова, Христос, Мохамед или Буда?
Дреме ми, нека! Та нали те ме създадоха
в един тяхен ден божи
по свой образец и прилика
мене - Човека.
И пак псуваше: Ебати съдбата!
Препъваше се в спомените и в самотата
и спираше след всяка измината крачка,
Поглеждаше назад в бездната
и сърдито сумтеше:
Затуй ли трябва да кретам по тази пътека
за да бъде пръстта ми по-лека?
Задъхан изплю една гореща, огромна,
изпъстрена с кръв зеленикава храчка,
погледна нагоре и през зъби просъска:
Ебал съм Ви века!
Ей това е, което остава в земята от мене.
Една шепа пръст, това е човека!
****
Най сетне пристигна.
Положи край гроба бохчата
пълна със суети, спомени и надежди
и бавно започна да се съблича.
Телото му –
пергаментова кожа обвита в парцали,
напоени с гной мръсни партенки,
от засъхнала сперма колосани гащи
спомен от дните
когато е могъл да обича все още
имал е сили да люби
и себе си с любов да раздава
и денем и нощем...
Смъртта нетърпеливо го чакаше...
Замахна с косата.
Погълна го нищото.
Беше.
Измина пътя на спомените и самотата.
Не отнесе със себе си нищо.
Захвърли даже и празничните одежди.
Остави тук всичко.
И дисаги,
И чепата тояга,
И купчина парцали,
И безнадежност
Да се срещнем някога тука със него.
И още нещо което остави,
което смъртта не можа да ни вземе.
Това бяха спомените за него
Започващи като приказка
“ Живял е едно време...”
А, да...Едва не забравих.!
И надгробният камък остана.
От гранитна скала изчукана путка
Със надпис в нея изсечен:
От тогава до ден днешен
Тук е живял и пребъднал
Човека
Мир на прахта му
Ебал си е века!
Т. Радевски