Три пшеничени зърна

Коментари

• 

  vitaniya (Таня Цветанова)

  CHERCHEZ LA FEMME
  
  Само живущият носи попътни дисаги!
  Отколе се срещнах с него
  ръка в ръка със смъртта, която го води
  от заченката му та до края...
  И макар че вече на мърша ухае
  и едва мъждука все още
  мъкне си кръста на рамо:
  една дебела чепата тояга
  но която се люшкат
  пълни със спомени
  тежки дисаги.
  Креташе бавно по стръмната вита пътека.
  Беше страшно уморен и се гневеше:
  Няма ли свършек бе!
  Ебал съм му века!
  Протегнах ръка, понечих нещо да кажа,
  но той изхриптя:
  Не ми подавай ръка за помощ човече
  спомените са мои.
  Да ми помогне тук на земята
  вече никой не може.
  Еби му века!
  Че Той щял да ме чуе ли?
  Кой?
  Йехова, Христос, Мохамед или Буда?
  Дреме ми, нека! Та нали те ме създадоха
  в един тяхен ден божи
  по свой образец и прилика
  мене - Човека.
  И пак псуваше: Ебати съдбата!
  Препъваше се в спомените и в самотата
  и спираше след всяка измината крачка,
  Поглеждаше назад в бездната
  и сърдито сумтеше:
  Затуй ли трябва да кретам по тази пътека
  за да бъде пръстта ми по-лека?
  Задъхан изплю една гореща, огромна,
  изпъстрена с кръв зеленикава храчка,
  погледна нагоре и през зъби просъска:
  Ебал съм Ви века!
  Ей това е, което остава в земята от мене.
  Една шепа пръст, това е човека!
  ****
  Най сетне пристигна.
  Положи край гроба бохчата
  пълна със суети, спомени и надежди
  и бавно започна да се съблича.
  Телото му –
  пергаментова кожа обвита в парцали,
  напоени с гной мръсни партенки,
  от засъхнала сперма колосани гащи
  спомен от дните
  когато е могъл да обича все още
  имал е сили да люби
  и себе си с любов да раздава
  и денем и нощем...
  Смъртта нетърпеливо го чакаше...
  Замахна с косата.
  Погълна го нищото.
  Беше.
  Измина пътя на спомените и самотата.
  Не отнесе със себе си нищо.
  Захвърли даже и празничните одежди.
  Остави тук всичко.
  И дисаги,
  И чепата тояга,
  И купчина парцали,
  И безнадежност
  Да се срещнем някога тука със него.
  И още нещо което остави,
  което смъртта не можа да ни вземе.
  Това бяха спомените за него
  Започващи като приказка
  “ Живял е едно време...”
  
  А, да...Едва не забравих.!
  И надгробният камък остана.
  От гранитна скала изчукана путка
  Със надпис в нея изсечен:
  От тогава до ден днешен
  Тук е живял и пребъднал
  Човека
  Мир на прахта му
  Ебал си е века!
  
  Т. Радевски

  2009-03-18T12:55:09+02:00
• 

  i2na (Инна)

  И на мен ми хареса много!

  2008-02-26T11:42:07+02:00
• 

  Веси (Весела Кънчева)

  Но винаги,
  щом
  някоя Душа
  повика
  със Усмивка
  Светлината...
  То в този час
  отприщва се
  Животът...
  
  Свалям шапка пред таланта и невероятния стих! Браво!

  2008-02-14T10:01:41+02:00
• 

  vitaniya (Таня Цветанова)

  "Ако житното зърно не падне в земята и не умре, то остава само; ако ли умре, много плод носи" емблематично и уникално!!!
  Страхотен!

  2008-02-05T19:16:38+02:00
• 

  neleta (Нели Илиева)

  Поздрави, Врабчо, прекалено замисляща е поезията ти, за да я коментирам набързо.Много дълбок смисъл има в творбите ти!!!

  2008-01-31T18:38:24+02:00