Ту в пламъци черепът тупка подут,
ту тъмни талази, подобно на клещи,
претриват въжета – не! – вени горещи –
със своите жилави устни от студ;
устата ту млъкне, обзета от смут,
щом мачта се пръсне със звуци зловещи,
ту смесва минутите с вечност и плещи
безсмислени думи, присъщи на луд;
нощта е безбрежна, когато си болен
и само луната зъба си оголен
надвесва над твоята лодка-легло!...
Но аз ще премина безкрая ѝ гнусен, ...