Тъгата на заключения в плен човек,
 в собствената си душа проклета,
 е свята, и послушен мен поета

 тя оставя да руша и пиша,
 сложни и забравени куплети.

 Да рисувам с думи чужди
 светове оставени, загърбени

 от всеки, който в нужда
 и в щастие заклел се е
 да пази в сърцето си вовеки.

 И в мрак потънал, в тишина
 прекрасна, проблясва тънка нишка
 на светла, силна надежда,
 и сърцето на поета тя отвежда
 в творчеството, вързан на каишка.

 Този блясък, той не ще изтлее,
 и тази сила на духа не пада,
 творчеството пак ще се излее,
 и дори за миг да онемее,
 ще нареди той слово във балада.

 Красива, непонятна за човека,
 душевна и дълбока – дива,
 борба с реалността ужасна,
 борба с всичко що е сиво,
 в свят на смърт е мисъл жива.