Не съм това, което бях,

съдбата е неумолима.

Дарявах ти любов и грях -

бях твоята любима.

До днес, когато не замина,

когато в старата камина остана само пепелта,

а твоята любима бе обгърната от самота.

Обърна се и си отиде,

не пророни дума ти -

отмина, без да се замислиш

как ще разбиеш всичките мои мечти.

Пораснах, без да искам -

детето в мен умря. Виждах как си тръгваш, зъби стисках,

чувствах, всичко изгоря.

Бях твоето малко момиче,

бях твойта най-свидна мечта.

Бях нещо красиво, истинско, трайно...

Не! Бях за теб поредната твоя игра.

Залозите бяха високи и за двете страни,

за мене беше любовта измамна, за тебе бе честта и гордостта екранна.

Ти спечели хубавицата от филма,

открадна нейното сърце.

А за нея остави живата рана,

която тя да крие с ръце.

Но браво! Ти помогна на малкото дете -

да страда, да порасне - да стане това, което е!

Да задържи това, което иска и да разбере,

че може обич тя да дава, но обичта да не е от сърце.

Да има всеки, който пожелае.

Да има колекция от сърца.

Тялото да има - с душата да играе

и всичко без да дава тя.  

Бях твойта любима - да.

Бях твоя ангел неземен,

но разбрах, че всичко е игра,

че даже ти не си ми ценен!

Ти, който бе за мене всичко!

Моят рай и моят ад.

Моята обич истинска, голяма

и моята най-дълбока измама.

От теб научих да не вярвам на никого и нищо в света.

Да умирам и да страдам, да презирам любовта.

Защо съдиш днес тогава, това което създаде?

Защо съдиш човека, жената, твойта любима?

Защо търсиш любов от човека, който предаде?

Защо търсиш пролет, когато в мене е зима?

Ти си виновен за изхода тъжен.

Ти си виновен за твойта съдба.

Любов да търсиш от своята любима,

която сам изигра.

Ти създаде човека, който съм сега -

безчувствена, пуста и празна скала.

Да, аз бях твойта любима, но просто итрая твойта игра.