Тъжна Есен...
Тъжна Есен...
Есен!..Тъжно общо взето
и ръми, ръми... Ръми...
Овдовелите дървета
като мене са сами,
щото Вятърът в гората
нейде се е запилял,
май забравил, че листата
чакат го за карнавал...
Сиви облаци надвисли
върху целият Живот,
в тон със всички тъжни мисли
влачат се на бавен ход...
Няма кой да ги разгони-
гръм да тресне, да вали,
да просветнат небосклони
претоварени с мъгли...
Две премръзнали врабчета
гушат се на своя клон...
Милите, каква несрета-
той сега да им е дом!...
Но поне са две, в сезона
на безумна самота
и треперещи на клона
си поделят топлина,
а пък враната самотна
вие се като листо
не намерила в живота-
ни приятел, ни гнездо...
...И от „циганското лято”
няма вече и следа,
щом и Слънцето зъбато
се усмихва, но едва,
сякаш за да ни напомня,
че все някога и То
паднало зад хоризонта
ще е мъртво Божество!...
Коста Качев
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
