Близо си, по-близо от мечта,

а всъщност толкова далече.

Там в ъгъла стаена, притихнала,

самотна сълзи рониш тъжни.

По- мрачна ставаш,

гледайки студа навън.

Не видях дори една, но усещам

всяка следваща сълза,

пари и гори ме и така боли,

боли, че съм далече, боли, че си сама.

Знам, слънце мое, знам - и мен боли ме,

не искам и секунда да живея без теб,

но съдбата ни така реши

в капаните на самотата ни постави.

Грешно ли е да те искам

по-близо и по-близо.

Грешно ли е да искам за теб да умра

и грешно ли е да те смятам за добра,

щом с всяка твоя грешка раняваш моята душа.

Простих, забравих, а сега накъде.

ТЕБ те няма никъде.

Плачеш, гониш ме, а после пак ме искаш,

искам те и аз, за бога, не разбра ли,

искам те, дори и гръм да ме удари.

Зная, всичко някога ще свърши,

отегчена, уморена, самотна, наранена

ще тръгнеш и поглед няма да обърнеш.