Тъжно пълнолуние...
Тъжно пълнолуние...
Лунна светлина извайва
тъжен образ на нощта,
нощна птица се окайва
нейде клета, сирота...
Пътник закъснял ли хлопа
дирейки в нощта подслон,
или вятър е затропал
с порта в изоставен дом?...
... И изчезват цветовете,
и детайли не личат-
черно-белите дръвчета
призрачни в нощта стърчат...
С от безсъние родени
мисли, въздухът тежи,
а до сутринта в безвремие
само вятър ще кръжи:
всеки дом необитаем
във нощта да посети
и да блъска с нрав нехаен
по висящите врати,
сенките в нощта да гони
и на всеки дрипав храст
по опърпаните клони-
да замира във прехлас...
Куче сепнато внезапно-
лавне, после се стаѝ...
Тихо е, невероятно,
даже Господ горе спи...
... Някога като жълтица
в наниз с бисерни звезди,
що подобно вощеница
пълната Луна мъжди?...
Де е нейната омая,
де е прежната ѝ страст,
непонятната, оная-
дето гледа се в захлас
и с необяснимо чувство
в светлината е готов
всеки, за това изкуство
на: внезапната Любов!...
Няма нощни серенади:
тихо, мрак и пустота
и като звезда не пада
роза метната в нощта...
...Толкова мъже изгубени
са във матовият мрак!...
И безброй жени нелюбени:
тъй ще си осъмнат пак!...
Коста Качев,
29.12.2013.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
