Тъжно стихотворение
В България, родината ни мила,
традиция злокобна се родила,
де що политик, шофьор или артист
е всеки православен атеист.
Във черквата да ходят инак знаят,
на шикалки не си играят.
Веднъж годишно те са там,
не се изтърва тоз сеир голям.
Народ върти се и се суче,
отвсякъде изкача баба с внуче
или пънкар с девойче под ръка,
с тату на змей надолу по гърба.
И те дошли там двамца под ръчица
да сръбнат от светената водица,
зер пази от беда голяма -
рекла на пънкаря неговата мама
и се завтекла... свещи да извади,
с татко му ги взели, когато били млади,
да имат там, да палят,
белким някой вземе
от блока да се гътне,
га не му е време.
И тъй около храма правят обиколки
стотици весели и кръшни, засмяни богомолки,
стари, млади,
омазани със всякакви помади,
обикалят, хвалейки се, изповядвайки надлъж
коя кога рогца е турнала на своя мъж,
докле бил той в командировка,
пък тя ударила една вишновка
със съседа Кънчо и... в кревата,
насред бял ден му сложила рогата.
А дядо поп горкият, качил се на някой стол,
изправил се, седи там, сякаш чисто гол,
се мъчи да надвика тоз див народ балкански,
мърморейки му нещо на старославянски.
Та туй е българското християнство днес,
не струва колкото и мъртъв пес,
тук-там има някой каещ се светия,
останалото всичко - пълна разсипия.
Затуй да се замислим, докато е време,
та когато Господ дойде от тука да ни вземе
със ангелите свои, на облаци от небесата,
дано намери вяра малко на земята.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лебовски Всички права запазени
, само за уточнение, мъж съм.. 
