Тъжно стихотворение
В България, родината ни мила,
традиция злокобна се родила,
де що политик, шофьор или артист
е всеки православен атеист.
Във черквата да ходят инак знаят,
на шикалки не си играят.
Веднъж годишно те са там,
не се изтърва тоз сеир голям.
Народ върти се и се суче,
отвсякъде изкача баба с внуче
или пънкар с девойче под ръка,
с тату на змей надолу по гърба.
И те дошли там двамца под ръчица
да сръбнат от светената водица,
зер пази от беда голяма -
рекла на пънкаря неговата мама
и се завтекла... свещи да извади,
с татко му ги взели, когато били млади,
да имат там, да палят,
белким някой вземе
от блока да се гътне,
га не му е време.
И тъй около храма правят обиколки
стотици весели и кръшни, засмяни богомолки,
стари, млади,
омазани със всякакви помади,
обикалят, хвалейки се, изповядвайки надлъж
коя кога рогца е турнала на своя мъж,
докле бил той в командировка,
пък тя ударила една вишновка
със съседа Кънчо и... в кревата,
насред бял ден му сложила рогата.
А дядо поп горкият, качил се на някой стол,
изправил се, седи там, сякаш чисто гол,
се мъчи да надвика тоз див народ балкански,
мърморейки му нещо на старославянски.
Та туй е българското християнство днес,
не струва колкото и мъртъв пес,
тук-там има някой каещ се светия,
останалото всичко - пълна разсипия.
Затуй да се замислим, докато е време,
та когато Господ дойде от тука да ни вземе
със ангелите свои, на облаци от небесата,
дано намери вяра малко на земята.
© Лебовски All rights reserved.
, само за уточнение, мъж съм.. 
