Тъмната гора
Безшумно светлината чезне лъч след лъч,
бавно потопява се света във тъмнина,
прашен, морен крача през тревата,
по пътя към тъмната гора.
Лек повей нежно листата разтреперва,
без страх вървя напред – докоснат съм от лудостта,
денят отнесе всичко от душата,
остана само пътят към тъмната гора.
Сутрин първите лъчи усмивка озариха,
обедното слънце надеждата изгори,
сумрака като ястреб отнесе живината,
едничка светулкaта ме води
по пътя към тъмната гора.
Щастие измамно никъде не търся,
мимолетен блясък докосна ме и ръката изгоря...
Тъгата, спътницата близка и вярна
Поведе ме към тъмната гора.
Покой, тъй жадуван и далечен,
ще те намеря ли, ще успея ли да те прибера?
Умът опустошен е, връх вечно заледен,
ще ме чакаш ли във тъмната гора?
Вървя, а мракът все повеч се сгъстява,
падам, ставам, продължавам в непрогледната тъма,
ще стигна и това ще бъде краят...
Спокойствие... Тишина... Там в тъмната гора...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цветан Цеков Всички права запазени
