Давай,
удари ме,
накажи ме,
разнищи ме
и накрая,
моля те, убий ме.
Разбий любовта проклета,
в която бях заклета.
Влачих се след теб, като робиня,
а ти без срам,
без капка жал,
остави ме да гния.
Заблуди ме,
с лъжовна нежност покори ме,
свали бронираната ми жилетка,
но затвори ме завинаги в клетка.
Обичах те, безумно, до полуда,
а ти присмиваше ми се
и казваше, че съм луда.
Удряше с думи и юмруци,
всичко идваше към мен,
със силата на железници камшици.
Хайде, защо не ме убиеш вече?
Нищо не остана,
разкъса ме парче по парче!
Знам, глупачката съм аз,
сама останах в този ужас,
но сякаш бях в транс.
Заслепена от любов,
и от гняв,
че не ме обичаш ти,
насила опитвах,
да се вмъкна в сърцето ти.
Отказвах да те чуя,
отказвах да се подчиня,
любовта ми бе толкова голяма,
повярвай ми, стигаше за двама!
Разбирам, вината си е моя,
затова, убий ме, моля!
Никога от теб не ще да се откажа,
и не мога, разбери ме,
не бих преживяла аз раздяла...!