Казах ти как се казвам

и колко съм щастлив,

че шепотът на твоята носталгия

разбърква мозайката от имена.

Но моето е вече център на вселената,

надзирател на живота, наречен тишина.

Скалпел за абортиралата ти забрава.

Раждаш ме в себе си -

като графит изписан от пикаещи бездомни кучета,

проговорили за наказание.

Като адрес, на който любовта ни ще се случи.

Забрави за всичко досега научено…

С утрешната поща чакай нови указания!