Устрем
Устрем
Тежък, мрачен дъжд валеше,
човек един на ръба стоеше
и взираше се с поглед празен в есента -
не искаше да е най-самотен на света...
Нашепваше му тя да я последва в безкрайните ù дълбини,
в душата своя той погледна - не откри себе си дори...
усещаше там нещо силно да боли,
дали не бяха погубените му мечти...
Сълзи се стичаха по изпитото лице,
копие невидимо разсичаше сърцето му на две...
Внезапно блясък озари уморените очи,
усмихна се човекът и към пропастта се устреми...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елена Всички права запазени
