Ако аз те потърся
под перата на чайка,
и под облак навъсен,
и в сърцето на майка ти -
ти дали ще признаеш,
че строил си тунели -
тихо, с шепот потаен,
със подкови и трели,
под отминали бездни,
дето дълго отричах.
Твойта минала нежност,
мойто цветно обичане -
ако аз ги намеря
като глътка абсент,
като стара повеля
върху жълт пергамент -
трезвостта ще забравя,
ще поканя света,
ще покажа на всички
твойта силна душа.
Ще забравя да дишам
и … че имам глава.
И ще спра да ти пиша,
но ще те прочета...
© Елена Биларева Всички права запазени