Утро, пълно с разкаяния...
Ти пак си плакала, нали?
Поглеждаш ме в очи с досада,
че някой пита те, а в теб боли.
О, Господи, а ти си толкоз млада.
И толкоз хубава усмивка имаш,
когато се усмихнеш без вина.
Гледаш ме – себе си убиваш
на малки капки с любовта.
Каква е тази обич, мила,
щом всеки ден сълзите ти текат?
Какво е туй, кое си скрила,
но очите ти не могат отрекат?
Дали е изневяра – непростена,
или са думи, неизречени в нощта?
Душата ти в отговори стене,
сълзите ти текат наместо самота.
Ела... и тази нощ ми разкажи,
ще слушам твоите признания.
А в утрото при него пак иди...
Утро, пълно с разкаяния...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Калоян Борисов Всички права запазени
