Утрото на един удавник...
Тя боли - Самота на разсъмване,
щом, смутена си тръгне - Нощта
и се впият... десетките скърцащи,
гладни Спомени - в крехка Душа!
И на орди се носят... Въпросите,
сякаш всичките - с женски Лица,
как е странно това Омагьосване?
Те са... Харпии? Не! Не е... Тя!
Тя замина! Да - тръгна по пясъка,
май, че търсеше вест - от Момче,
дето нейде, далеко, там - чакало,
но... ще Дойде - на техният кей...
После чух, че моряци разказвали,
как - в безбрежното, синьо Море,
в мрак съзрели лицето ѝ, Някъде,
в тъй красив блян! Сирените? Не!
Той не вярва, че има Прераждане,
в чашка ром - е Олтарът му... Сив,
даже черен денят е щом с влакове,
все потегля – но стига ... Встрани!
Ала, още – да, Още е... мръкнало,
в тази пълна - със нежност Луна,
има някаква тиха Тържественост,
виж - отказва на Слънцето... Да!
И петлите... петлите спотайват се,
в смут, разбрали - небесния Знак,
а Ветрецът - вълшебен омайник е,
хванал сякаш в сто мрежи - Съня.
А щом утрото с песенна веселост,
пак го хвърли сред грешния Свят,
той ще скочи - ще тръгне към кея
и ще търси в Морето... свой Път...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангел Колев Всички права запазени
