Увито в проста книжка...
Не си от знатните ми гости!”-каза съдбата
и ми поднесе в елегантна щастиелера
нищожно щастие, увито в проста книжка.
Бяха празни гнездата на щастията шоколадени.
Очите ми просмукващи подводна сол от кладенци
със вкус и аромат на робска пот в галера
като с ласа го грабнаха във примка.
Слепен, коремът до гръбнака ми притихна,
едва крепящ се като изтървана бримка,
а невротични пръстите ми сграбиха го боязливо.
А тя,съдбата, иронично се подсмихна.
„Най-после да усетя,че съм жива!”-
ликуваше ума ми пресметливо,
„Най-после да усетя,че ме има!”-
ликуваше душата търпелива.
Ликуваха петте ми сетива!
Ура!Ура!Ура!Ура!Ура!
... Не бях орисана с наслади,
застинала в безпомощност огромна
като сред Понтоса - елинските номади,
защото от години вкусът на щастието
не знаех и ...не помнех.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Кънева Всички права запазени
