В короната на есенно дърво
Дълбоко в себе си зарових космогенезиса на рая,
отроних венчелистче от лотоса свещен,
чакам те,накрай света да те посрещна,
с полъха на слънчев вятър да дойдеш ти при мен,
но сляпа е нощта за светлината на безкрая.
Посипани с прах мечти отвява вятърът,
душата носи дъждовните сълзи,
зад мене сянката на любовта лунни облаци приспива,
тихо илюзии мълви.
Като орисница, като вълшебница, като небесна фея,
ориса ме да те нося в моя свят,
а ти Земя , ти преведи ме през далечни дебри,
разтвори дълбоките недра,
нека само той не чува името му как шептя!
Като кралицата на пролетният полъх - Фрея,
превърнах болката в мека топлина,
запазих мъдростта и силата на Гея,
научих се да пея без глас в безмълвна тишина.
Но в сърцето ми отеква още небесен стон,
дихание за нов живот
и с молба за капка нежност и любов,
сгушена в короната на есенно дърво,
седя и чакам твоя зов!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Аматерасу Всички права запазени
