В манастира
Тишината в ушите пулсира,
а напевният звън от клепалото
на дървото посред манастира
пак ни връща наново, в началото,
във тревата, която от Вятъра
разлюляна, упойва ни с билето:
и духът на ония, забравени
и от Бога, монаси в могилите?...
Вечността ли от тук неуспяла е,
като звяр наранен, да избяга,
та от нашите длани погалена,
днес плашливо в краката ни ляга?...
И ни гледа с очи навлажнени,
може би от страха или болката,
и отново се ражда Вселената,
и завърта се пак в обиколката
на спиралата шеметно-бърза
да роди и отгледа в Пространството
туй, което сега ни обвързва
и с великата сила на Тайнството:
да мълчим със Души омагьосани,
Любовта да ни бъде Религия -
само с мисъл едва се докосваме,
а се сливаме взривно завинаги...
И измамно в Душите ни ражда
тишината красива илюзия,
и зазвънва греховната Жажда:
- за Безсмъртие
- Младост
- и Музика!...
... А е малкото пламъче всъщност
(разлюляно едва от дъхът ни)
Вечността, тая наша насъщност
от желания недостъпни...
И ни грабват жестоки закони
с гравитациите си властни,
че всичко запалено (откак се помни!)
или ще изгори,
или ще угасне...
... но в тревата нагази ли Вятърът,
пак ухае на нежност от билето
и запяват ония, забравени
и от Бога, монаси в могилите...
Етрополски манастир
д-р Коста Качев
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
