В манастира

Тишината в ушите пулсира,

а напевния звън от клепалото

на дървото насред манастира,

днес ни връща измамно в Началото...

... А тревата ли, дето от Вятъра

се люлее, упойва ни с билето,

че говорим си с тия забравени

и от Бога монаси в могилите?..

Вечността ли от тук неуспяла е,

като звяр наранен да избяга,

та от нашите длани погалена

днес плашливо в краката ни ляга?..

И ни гледа с очи навлажнени,

може би от страха или болката,

а отново се ражда Вселената,

и завърта се тя в обиколката

на спиралата шеметно-бърза

да роди и отгледа в Пространството

туй, което сега ни обвързва

със великата сила на Тайнството:

да мълчим със Души омагьосани,

Любовта да ни бъде Религия...

... Само с мисъл едва се докосваме,

а се сливаме взривно завинаги...

И измамно в Душите ни ражда

тишината- красива илюзия,

и зазвънва греховната Жажда:

- за Безсмъртие,

- Младост

- и Музика!...

... А е малкото пламъче всъщност

(разлюляно едва от дъхът ни)

Вечността, тая наша насъщност

от желания недостъпни...

И ни грабват жестоки закони

с гравитациите си властни,

че всичко запалено (от как се помни!)

или ще изгори,

или ще угасне...

... но в тревата нагази ли Вятърът

пак ухае на нежност от билето

и запяват ония забравени

и от Бога, монаси м могилите...

Коста Качев,

Етрополски манастир

„Св. Троица”