Синът ми каза “Тук е по-просторно.
Оттатък, дето татко ми почива,
гората пази сянка и не дава
душата му да полети на воля…”
Погледнах аз простора, мили татко -
над тебе гарвани прелитат, грачат.
Летят и дебнат те, макар високо…
поливам гроба, а във мене плача...
Той, мраморът е бял, като душата,
която в тебе дишаше неспирно.
Дори на враг отваряше вратата
и гледаше го с поглед строг, но мило. ...