Реката си отива – като сън.
Реката си отива като спомен.
И дълго после в падналия мрак
тополите мълчат като на помен.

Мълчи тревата. Птиците мълчат.
И в тази тишина – ненакърнима,
Балканът се намята с ямурлук
преди да дойде истинската зима.

Онази дето – ръси талашит…
И дето прави – облаците бели,
а после си създава собствен мит,
сред птиците в небето отлетели.

За болката… И сълзите от смях.
За тежките шамари от съдбата.
И може би за сторения грях,
че нищо не остава на земята.

Балканът пръска овчата си гугла,
додето месецът жилетка си плете,
на крачка от Мъглиж и село Югла,
високо – над заспалото градче!

Нощта се скри! Зората се събуди!
Денят отключи пътната врата!
И вятърът самичък се потруди
да впрегне във каручка есента!