В навечерието на Втори юни
(разговор с Ботев)
Често те търся вътре в мене, Поете.
Понякога мислено с теб си говоря,
задавам въпроси, очаквам съвети,
дори, представи си, се хващам, че споря
понякога с тебе. Навярно защото
не малко илюзии в мене умряха.
Наивната вяра, че може животът
да бъде достоен за всички, разбрах,
че е само заблуда. Разбрах, че свободен,
човекът покорен да бъде не може,
щом гмеж политици с гласа всенароден
се гаврят вулгарно. По няколко кожи
от народа и днешните бейове свличат,
а той непрестанно роптае, но... влачи!
Кадърните, брате, зад граница тичат
и там припечелват горчиви петачета.
А тука... пак същото, пак луди са свестните,
пак шепа богати мерзавци ни клатят
накъдето им скимне. Почтените, честните
едва преживяват с мизерни заплати.
Така е, Поете! И тебе, и Дякона,
народът, когото синовно обичахте,
със своята овча покорност и чакане
ви предава отново! А вие се вричахте
да мрете за него. Но, какво да се прави,
ей, и аз си повтарям тази клетва прастара;
„До последната капка в сърцето кораво
ще живея за тебе, моя майко Българийо!”
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангел Веселинов Всички права запазени
