В плен на някакъв когнитивен дисонанс :)))
Всичко, което докосна,
бяга встрани
като капка живак,
разпилян по погрешка.
Оказва се май
(ама че смешка),
че живакът съм аз.
Всички ме гледат
някак с насмешка
и няма грешка -
не се и съмнявам,
за тях съм глупак.
Няма как -
първа крачка
правя и скок!
На пода съм, хей!
Светът е широк!
Бягам от хората -
те бягат от мене.
Мен не ми дреме –
стига със себе си
да нямам проблеми -
да се събирам -
да комуникирам
със сърцето на съвестта си.
Да не виждам в съня си
потери химици,
със стъкленици
хукнали мен да ловят.
Отровен живак –
няма как,
някой накрая ще ме плени,
ще ме окисли –
ще стана живачен оксид -
или нещо подобно.
Безподобно
падение за мечтите
и за дните достойни.
Ръжда. Но пък другите –
ще бъдат спокойни.
Нищо, че аз
ще съм вече покойник.
Живачен оксид!
Ще кажа „Мерси”
Мерси – друг път!
Чака ме път!
Търкул… под кревата.
Там, в цепнатината
на стария ламинат
оставам завинаги
лъскав и млад -
напук, на инат
и по воля собствена
да си живея!
Свободен – само така
ще оцелея…
Търкул… но защо…
Какво е това –
това малко петно –
аз ли съм – зла беда!
Изпарявам се, губя се.
Светът бил широк,
давал простор
на всички възможности…
Нека тогава покажа ви
малко способности!
Кой ви каза, че знаете -
можете да гадаете
какъв е цветът
на зловредните ми
изпарения!
Ето ви малко от тях -
наздраве – и честито преселение
на оня свят!
Отмъстен, макар прокълнат,
Дух свободен, честит,
смърт ще нося на смъртните –
аз - капка живак,
неприела да стане
Живачен оксид.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Венета Всички права запазени
