В прегръдка нека да остана сънна
В прегръдка нека да остана сънна
/Провансалска алба/
Да можеше поне веднъж
в едно с тъгата
да падне облак черен над зората...
Но спри, небе, дъжда си хладен сдръж!
Така омаен глас на чучулига
дочувам и безброй лъчи
разнасят светъл лъх на ден... Но стига!
Дано целувка нежна края да смекчи...
От него няма как аз взор да снема,
щом видя го сияйност ме обзема...
Светлик нахален скри нощта...
Така гневи ме!
Проклето да е неговото име!
Тъй искам да запаля пак свещта
и с устни жарки над гръдта му
да стихна дъх поне за миг,
и в зрака син да трепкат сенки само,
а той да милва с длани моят лик...
Ах, тъй не искам пак в роса да съмва,
в прегръдка нека да остана сънна...
Нима ще мога да простя
на свода черен,
че беше тъй измамен и неверен
и слънце утро над света простря...
Да съмва - туй е дан горчива
щом с мен е моят рицар клет...
Страстта с луната бледа си отива...
О, нека ме скове девичи лед!
Нощта любовна е така далече,
че скръбна аз зова смъртта си вече...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светла Асенова Всички права запазени
