Идва Нощта, аз през сълзи тихо я посрещам.
Усмихва ми се тя: Защо плачеш? - пита зловещо.
Не плача... това са просто сълзи - отговарям й аз.
Плачеш и те боли... - прошепва ми загадъчно тя.
Откъде знаеш ти какво му е на моето сърце?
Тя ми отговоря: Виждам как се гушиш в мен като дете.
Настъпи кратко и болезнено мълчание...
Тя каза ми нещо, привидно като послание.
Не чух какво, замислена пред нея аз стоях.
Ръцете й студени бяха, да избягам пожелах.
Студена си... - подсетих я аз - махни се от мен.
Страх ме е от теб, искам отново да е ден...
След тези думи Нощта с вятъра притихна.
Тя кротко ме погледна и невидимо ми се усмихна:
Кажи ми, как бих могла да ти помогна?
Като чух това, сърцето ми се трогна.
Да ми помогнеш? - възразих учудено на глас.
Изпрати го поне в съня ми... - помолих я аз.
Дъждът спря, отми черните сенки под очите ми.
Тихият покой в мен се впи и изсуши сълзите ми.
Не помня нищо след това, да го сънувам само пожелах.
Прегърнах Нощта и с усмивка на лицето аз заспах...