В съня – по-влюбен от преди
Площад зимливо се загръща
с последна шепичка листа.
Луната в звездната си къща
и тази нощ не заблестя.
Сам сред крайречните върби,
безмълвно вятърът скърби.
Поет побъркан в парка скита,
бездомни сънища лови.
Цигарата му – в длан прикрита,
светулка в калните треви.
Навярно стихове гори,
за да го топлят до зори.
До пейка някаква сред мрака,
безмълвна самота клечи.
От смърт по-вярна него чака,
душа е цялата, очи.
Ще го дочака, но дали,
стихът му дълго ще боли?
Изви гласа си твар. Каква ли?
Навярно стресната в съня.
Реката вятърът погали:
Съдбата си ще променя!
Луната ледена не бе,
но ти си моето небе.
Под дрешката си излиняла
онази, що не измени,
люля поетът... На раздяла,
по-ярка бе от сто луни.
Забрави, че е тиха тя,
под пръстите му разцъфтя...
И ето, съмва бавно. Зима,
градът кафето си държи...
Врабец припрян бърбори, кима,
продава шарени лъжи...
Поетът спи. Не го будѝ!
В съня – по-влюбен от преди...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
