В този замък е така
Хиляда са празните стаи на замъка,
студени лежат коридорите,
сълзлив е от влага, премръзнал е камъкът,
и шепне старинни истории.
Светилникът пърха смутено в ръцете ми,
облизва картини, гоблени.
Витражите тръпнат, навярно усетили,
как мрачно и тъжно е в мене.
Стърчат само праведно по канделабрите
непалени, всички свещици.
Години не плакаха, силни и храбри те,
с восъчни бели сълзици.
Ще спят доживот, в паяжини оплетени,
сънуващи принца на коня.
И бала, на който ще лумнат засветили
с огнени, ярки корони.
Приличам на замък, от всички забравен.
От кулите - крясък на птица.
Осъмвам си същата и си оставам
единствен васал и кралица. Радост Даскалова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Даскалова Всички права запазени
