В тресавището на римите
В тресавището на римите
неродени поетите умират.
Преяли със срички
изпускат пухчето на словото
и то отлита
към далечни съзвездия.
С насмешка космосът гледа
пародията на изкуство.
Течен огън е словото -
трудно се лее.
В метален език да го сипеш
ще го стопи.
В каменни устни да го налееш
ще ги разпука като пуканки.
Посегнеш ли към него -
отдръпва се.
Побегнеш ли - ще те догони.
Като ехо при теб ще се върне
с мълвенето - шепот в безкрая...
"Сезам отвори се" е формулата,
но кой я прилага?
От приказките кой се е учил?
Папагалът в рими приказва.
И паякът с рими изплита
своята паяжина.
Като безумна муха си се хванал,
но в книгата на поезията
няма да останеш.
Защото дъх е поезията.
Който го вдишва живее.
Мъртвият шепне рими приживе.
Вятърът не съглежда.
С косите му той си играе.
Гъделичка го по устните.
В ушите му свирва накрая.
Но нищо няма да събуди
парчето от глина
освен самотата.
Мъртвото всичко живо погубва.
Вятърът свири прощално в комина
неразгаданата Лакримоза.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
