Въздишката на вятъра
Накрая той дойде. С отчаяни очи,
отчаяни очи и тежки стъпки.
Разплака всичко в мен. Усетих, че ечи
дъхът му… като побеснели хрътки.
А аз на най-високия си връх стоях
и вкопчена в представата за вечност
умирах бавно от любов на този бряг.
Болезнено. Разкъсващо. И грешно…
Накрая той дойде. Очаквах тежък гръм,
очаквах да разкъса световете,
камбани да умират до безгласен звън,
а той смири с въздишка ветровете.
Накрая стана много тихо… като в дом,
където всеки призрак има роля...
... любов такава е и ярост, и погром.
Вината, всъщност, е изцяло моя.
Жени Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Jasmin Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ
