ВЧЕРА, МИГЪТ И УТРЕ

Спъвам се в думи,
изговорени от подмолни уста.
Летящи куршуми
пронизват вече ранена душа.
Лесно е... и паразитно.
Полазило много сърца.
Ято гарвани литват.
Грачат, сякаш приветстват смъртта.
Навън е светло, предколедно.
Отвътре - всеки сам си знае.
Заплетено кълбо...
Съдбите в него цвят чертаят.
Целувки, прегръдки, цветя...
Окичени са виртуалните поля.
Очакване да паднат сватбени букети
на вечна неудачница в ръцете.
На просяка подхвърлена пара,
от някой тичащ към върха.
С прозорците сирачето спори,
има ли ги на света добрите хора.
Беднякът се свива под завивката
с изчезнала завинаги усмивка.
И суета, с колко много суета
изпълнен е на златото света.
Бог тук, уви, го няма.
Сърцата – празна яма...
окичена с брътвеж и пъстрота.
И...
Звън камбанен...
мигове от края на света,
от свода небесен, Божи, забравен,
се впива в земните сърца.
Душите политат, раждат се светли,
изсипват с шепи добрина.
Ухание на тамян и свещи
прегръща разлюляната дъга,
изпълнена с Любов безкрайна -
Ражда се Сина...
Мигове извън, или във всички очертания?
Забравено е всичко Пред...
Мигове магично, влюбено очарование.
Какво ще бъде утре... След...?
Отново всеки сам и Бог ще знае.

18 12 2018