Вече те чакам в пламъка на розата...
Вече те чакам в пламъка на розата...
Защо пристъпваш беззащитен
по жаравата на сърцето ми,
назад, нестинарю, върни се,
иди да си вземеш иконата.
Да успее би трябвало тя
да те запази от въглените,
ще изгориш без нея в нощта
и няма кой да върви по пътя ти.
Срещал си много опасности,
на струна висял е живота ти,
не подценявай точно тази -
става въпрос за душата.
А тя ще ти трябва отново
за идния прероден живот,
с това битие греховно
със сигурност ще се върнеш тук.
В друго време и под форма друга -
може да си стрък трева,
може да си бяла пеперуда
или нечия човешка доброта.
Каквото и когато и да стане,
без душата няма да си ти,
върви, вземи сега иконата,
за да не носиш вечно кръста си.
Не искам да те погълне жарта,
макар и сам да размота кълбото огнено,
ще те чакаме двете с нощта,
в която светят въглените чувствено.
И когато някога се върнеш
на тази крехка и сама земя,
недей забравя да потърсиш
бяла роза с пепелни листа.
Откъсни я с поглед и вземи,
ще те топли в дългото пътуване,
тя част е от отдавни дни
и знакът е за мойто съществуване.
Обещай ми да не я оставяш
да те чака дълго и напразно,
обещай, че няма да забравиш -
взаимната ни принадлежност е доказана.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Славяна Всички права запазени
