Вечер до Хеопсовата пирамида
Вечер до Хеопсовата пирамида
Дочакала до Залезът и в него,
в космичната безкрайна нищета,
превита от разтапящата жега-
Пустинята се влачи към нощта...
Залязващото Слънце гасне бавно,
небето се обсипва със звезди,
пустинен вятър, спомени отдавна
изгубени през Времето, реди,
че всяка песъчинка тука помни:
строителите, властните жреци
и Фараоните богоугодни,
и нощните разбойници-крадци...
Угасващата светлина пилее
сега над Пирамидата лъчи
и всеки камък съграден във нея,
и очертан от Залезът личи...
В небесният си път и Богът-Слънце
дори в умората от Вечността,
сам, тук-таме всред пясъкът, и зрънце
от своя огън скрил е за нощта...
... А във безмълвието й (тъй величаво!)
от Пирамидата долита стон,
но няма го, във саркофага, тялото
на пожелал Безсмъртието фараон,
че Пирамидата, непроменена
в общение безумно със Смъртта,
подобно Черна дупка във Вселената:
погълнала е даже- Вечността...
Коста Качев,
Гиза
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
