Бял хоризонт вилня. По пладне
разплави мозъци, разлъчи
душа от тяло. Там пропадна
без вест сърцето ми измъчено.
И цялата природа секна;
укри се в свойто битие.
И по езика ми залепна
мечта за чаша питие.
Споено слънцето с пейзажа
и трезвост режеща - напук.
И няма бегъл намек даже
за сянка, спомен, сън и звук.
И огънят едва понесе
разсеяния си огняр.
И Вечерта - пожарна весела,
отнесе на ръце Деня.
Тополите - правостоящи зрители,
на Ада изхода отприщили,
в небето си се разотиват.
Гълчавата на всички жители,
с компреса звезден окопитени,
по улиците се излива.
И ненадейно някой в мрака
за мойто се погрижи гърло.
И от ръкава му загърнат
отля се ручей бял - ръка
на някаква от здрач момиче,
из дворче с кладенец притичало
с бутилка бира на поднос.
Запих я бавно, на откоси ...
И там, където блесна жеста,
аз провидях с такава сила!
И музики, души и песни
о мене отведнъж се плиснаха.
... И стана хубаво от тайната
на Вечерта и тоя жест.
Банално битие ли? - майната му
на лековерния протест!
© Вълчо Шукерски Всички права запазени