Вечерна Соната
Тихо звездата ми пада
върху смълчаните къщи...
С нея живях, с нея вярвах,
с нея живота завръщах.
И само тя ми остана
върху небето студено,
докато имам желание
към вечерта да погледна.
Ето ятата отлитат
чужди и някак далечни,
но като болка ме вплита
тяхното скитане вечно...
Само в безмълвния вопъл
млад си - изпълнен с надежда.
Утрото в калната локва
с други очи те поглежда.
Като нелепи портрети
в памет възкръсват лицата.
В спомени вързани клети,
в сенки неясни очакват.
И ти ме чакаш, любима,
нищо че разпиляха
чувствата мъртви години,
сплели от минало стряха.
Искам отново да бъда
пленник на твоето рамо,
в залеза кротко прегърнал
златно с обятия двама.
Ала звездата ми пада
върху смълчаните къщи...
Мога ли още да вярвам -
без нея кой се е връщал...?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
