Каква е тая буца във гърдите,
която моя сън краде в нощта?
Какви са тия сълзи във очите,
че ми се вижда толкоз сив и зъл света?
Къде отиде вярата, мечтите?
Защо изчезна в тоя океан,
залял ми нощите, смеха и дните,
отнел ми силата да чакам пролетта?
Каква са тези зими и стихии,
смразили в мен, до лудост чак, кръвта?
Защо така самотни с тебе ние
се скитаме там, нейде по света?
С една усмивка вместо да ме сгрееш,
целувка топла аз да ти даря
и руйно вино после да налеем,
за теб от обич да се просълзя...
и на инат на тях, напук на всички,
ръцете свои вместо да държим,
сега, тъй както прелетните птички,
по собствен път далечен с теб летим
и вече никога не ще се ние сетим
за тез'- отминалите, само наши дни,
една звезда единствено ще свети -
навеки споменът за нас, за "Аз и ти".
Да не забравиш ти, че винаги ще има
там някъде, в огромния ни свят,
човек, готов да жертва все що има
за теб - единствен мост над пропастта.