Веднъж
Цял живот ги събирам – обиди от камък по-тежки
и си мисля къде ли аз в свойта наивност греша?
А денят ми спасява се с тромави, хроми прибежки
и теши ме със стихове: — "Виж, оцеляхме, душа!"
Моят разум налага отдавна на чувствата вето,
его дрипаво нощем изкърпва раздрани крила.
Всеки камък – парченце от стълба – до гдето
само в сънища светли и в бели мечти съм била.
А когато се съмне прикрити са раните, с броня,
и с усмивка посрещам пореден от камъни дъжд.
Още вярвам в доброто. Михаля по друмите гоня
и си знам – ще го стигна! Макар и пред гроба. Веднъж.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
