Вестителката

Поглеждам през прозореца и... Тя е!!!
Все тъй красива, приказна. Сияе,
обвита в нежната милувка на нощта.
А облаците - стражи нейни са.

- Ела, излез... - тя нежно ме зове...
Бъди ми спътник тази нощ, дете!!!
И с глас напевен ми прошепва:
- Аз вест ти нося, вест далечна,

от твоята приятелка добра,
от майчицата твоя. От душа
и с топла ласка те обгръщат.
Недей тъжи! Ще се завърнат!

С надежда гладам я... в захлас.
- Къде намираш сили в този час?
Умора нямаш ли? Не спиш ли?
Със смях звънлив ми тя отвръща:

- От сънищата спомен няма.
Умората, приятел мой е. Но призвана
бях аз приятел твой да бъда
с безкрайната любов. Нестихващ зов

ме носеше към теб да ти разкажа.
Сега доволна те оставям. Че други чакат
с трепет благата ми вест
в безсънните си нощи... безпокойни...