Вик от Вълшебния килим

ВИК ОТ ВЪЛШЕБНИЯ КИЛИМ

Ако миг не те видя – и вече съм полудял –
Замбезита и Виктории, Ниагари се срутват отгоре ми.
Ставам на въглени, на пепелаци, на удавени извори в кал.
Дървета ми иде да къртя, да сека и да тръгна бурени с корените.

На кълбета си намотах всички световни летища, пристанища, гарите.
Душих преспи и прерии, през пустините минах по твоите тихи следи.
Няма те – нийде те няма, не вярвам да си непостижима като Канарите.
Азорските острови, остров Капри са парцелирани територии за звезди.

Ти си естественото събуждане, чашата ми с кафе, милувката, гребена.
Ти си толкова хубава, че си затварям зениците – за да те понеса.
Моля те, ако нейде далече от теб си умра, остави ме така – непогребан,
нека да ми разнасят зениците птиците – да те гледам от техните небеса!

Ще ти тръшкам облаци, камъни ще ти сторвам – през Енисеища брод.
Ще скърцам с кътници, ризата си ще дера – трябва някъде да те има.
Ако не, ще те вая – най-красивата ми измислица в този мой къс живот,
в който някой вълшебник зловещ из небесния свод
под нозете ни дръпна килима.