С гърди – бяла урда* –
обвити в литак,
тъкан от левурда**
и цъфнал клонак,
планината ме вика
протегнала цвете,
да напия водите ѝ –
вирове светли,
да последвам снагата ѝ –
слънчева клада,
във дъгата заплела
коси водопади,
да потъна в бедрата ѝ
с нежна въздишка
и полегнал на скута ѝ
стих да напиша.
Стих за нещо високо –
не за плът... и земя...
Като връх непокорен!
Като дъх на жена!
Вдишал тази поезия
да си „просто човек“...
е симптом на амнезия,
че се раждаш поет.
–––––––––––––––––––––––
* – урда – извара
** –левурда – див чесън
© Борис Борисов Всички права запазени