Пуснах те в душата си.
Без да молиш. Съзрях те аз.
Твоят дъх беше мой.
Но някак между нас
застана тишината на
безмълвния покой ...
Нима недоверие попари ни?
Дали защото преди
до болка сме изгаряли
и всеки изкълчил ни завой
белязвал ни е с рани?
Навярно! Но трябва ли?
Защо загасваме
пламнали факли,
с които пътя е светъл
и затлачваме с мъка сърцата
а в душите вдишваме пепел?
В пепелта феникси няма,
приказния вкус само остава
на нова глътка горчива измама ...
Е, нека се порадваме,
че сме се самоовладяли ...