11.09.2012 г., 13:17 ч.

Влак 

  Поезия » Друга
334 0 0

Ако можеше да види тоя влак,
през мен да види,
с мрачното си схлупено купе…
През главата ми с очи мизерни да погледне
с мътното си деформирано стъкло…
Щеше ли да пожелае
за миг да е човек -
едничко същество,
което пита,
едничко същество,
което търси?
Което го изпращат и посрещат.
Което слуша колелетата метални
по металния безкраен път.
Щеше ли да пожелае да се спре?!
Да го посрещнат…
Или да тръгне сам наникъде.
Сами не можем да си идем у дома.
Сами не можем после леко да заспим.
Сами… не можем сам-сами да си заспиваме,
когато няма кой дъха ни да краде.

Сами заспиват влаковете.
Никого не слушат.
Само гледат.
Пътят е пред тях,
еднакъв и безкраен,
любовен и безчувствен.
Не е тъжно да си влак.
Пазиш хиляди истории
в сърцето си метално.
Не е тъжно да си влак…
Разтреперани момчета и момичета
едва се виждат в прозорците
и после пишат…
Пишат. Пишат. Пишат.
Пишат, без да спрат.

© Мишел Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??