Влюбена
Влюбена съм, Боже мой,
нямам нито миг покой.
Все за него мисля аз,
чувам вечно нежен глас.
Думи прости казва, да,
чувам ги, но за беда
с друга някъде е той...
Аз мечтая. И покой
няма моята душа,
страда тихо тя в нощта,
с мен тъгува в този миг
и боли ме. Нечий лик
аз изграждам. Но, уви,
той пред моите очи
пак застава. Нямам аз
мира пак във този час.
Сякаш той сега е в мен
и обхванал е във плен
здраво моята душа,
бяга тя. Да разруша
искам аз във този час
тази примка. И на глас
моля се: "Пусни ме ти,
нека малко полети,
волно, моето сърце!"
Да се взема във ръце.
Но не мога! Ти си тук,
вътре в мен. И пак напук
мисля си за теб сега.
Боже Господи, кога
ще изтрия този лик?
Нужен ми е само миг.
Миг единствен. Просто аз
ще забравя този глас,
който казва ми смутен:
"Аз не искам, но си в мен
и преследваш ме!" Уви,
нямам мира в мойте дни.
Нощите ми са тъга,
пълни са със самота.
Ех, защо не си до мен
да те чувствам? Всеки ден
с теб да бъда. И лъчи
в мен да греят. Да мълчи
всяко зло. Да сме щастливи,
весели и тъй красиви,
любовта ни да огрява
пътя бъдещ. И в забрава
да потънат самотата,
мъката. Че и тъгата
да изчезне. Само смях
в нас да грее. Сладък грях
да изпълва мен в нощта,
да се радвам. И неща,
все прекрасни и красиви
да заместят дните сиви.
Ех, защо не е така?
Пак без теб съм. В самота
тъне моето сърце,
виждам твоето лице.
Боже, как така, кажи ми,
страдам аз, отговори ми,
че нали е любовта
да ни радва, а тъга
чувствам в моите гърди.
Нещо, както и преди,
мъчи ме. Какво да правя?
Тъй не ще да го забравя.
Да забравя? Любовта
красота е и мечта.
Аз не трябва да забравя,
ами друго да направя.
Да преглътна моя страх,
да застана и със смях
да му кажа: "Дни безброй
теб обичах, скъпи мой!"
нямам нито миг покой.
Все за него мисля аз,
чувам вечно нежен глас.
Думи прости казва, да,
чувам ги, но за беда
с друга някъде е той...
Аз мечтая. И покой
няма моята душа,
страда тихо тя в нощта,
с мен тъгува в този миг
и боли ме. Нечий лик
аз изграждам. Но, уви,
той пред моите очи
пак застава. Нямам аз
мира пак във този час.
Сякаш той сега е в мен
и обхванал е във плен
здраво моята душа,
бяга тя. Да разруша
искам аз във този час
тази примка. И на глас
моля се: "Пусни ме ти,
нека малко полети,
волно, моето сърце!"
Да се взема във ръце.
Но не мога! Ти си тук,
вътре в мен. И пак напук
мисля си за теб сега.
Боже Господи, кога
ще изтрия този лик?
Нужен ми е само миг.
Миг единствен. Просто аз
ще забравя този глас,
който казва ми смутен:
"Аз не искам, но си в мен
и преследваш ме!" Уви,
нямам мира в мойте дни.
Нощите ми са тъга,
пълни са със самота.
Ех, защо не си до мен
да те чувствам? Всеки ден
с теб да бъда. И лъчи
в мен да греят. Да мълчи
всяко зло. Да сме щастливи,
весели и тъй красиви,
любовта ни да огрява
пътя бъдещ. И в забрава
да потънат самотата,
мъката. Че и тъгата
да изчезне. Само смях
в нас да грее. Сладък грях
да изпълва мен в нощта,
да се радвам. И неща,
все прекрасни и красиви
да заместят дните сиви.
Ех, защо не е така?
Пак без теб съм. В самота
тъне моето сърце,
виждам твоето лице.
Боже, как така, кажи ми,
страдам аз, отговори ми,
че нали е любовта
да ни радва, а тъга
чувствам в моите гърди.
Нещо, както и преди,
мъчи ме. Какво да правя?
Тъй не ще да го забравя.
Да забравя? Любовта
красота е и мечта.
Аз не трябва да забравя,
ами друго да направя.
Да преглътна моя страх,
да застана и със смях
да му кажа: "Дни безброй
теб обичах, скъпи мой!"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цветелина Янкова Всички права запазени
