Кого да питам за надежда  …

            Стъмнено,  времето  привършва …

Пораснах, а пък пак съм същият,

забравил – Бог е във сърцата ни

и затова е толкова високо!

/… душата ми се смръщва и пие

от чашата на спомена. Наздраве!/

Кой по-пиян е –

аз

или душата ми?

И двамата не можем да се спрем,

прошка да дадем на лятото – а то …

безпаметно – за мъка … и за щъркели …

            Затрупани от вещи – нищо не забравяме,

от мислите си стъкваме въжета

и облаците връзваме, не обясняваме,

друг да  се изкуши и обясни.

/Разбира се, че ще сгреши./

            Рано е да питам за надежда

            и за ангели,

те ли са надеждата?

            Става не мост,

а асансьор душата

оттук та до небето.

            На всички познати езици има

плетове и тръни,

и по някое време

половината истина

все някой прескача.

            Но друг е Човека.

С конци от спомени съшивам

скъсаното във небето.

И го пазя добре.

Че то днес…

 какво ли

не се краде.

Само

тревата е глуха,

глухо расте,

но пък и глухо помни …

Ще продължим да си говорим за надежда,

дори и  всичко пак да се повтори …