Воал се спуска между тях.
Прозрачен, който ги покрива.
Те гледат се през него в страх.
Не искат нищо да ги скрива.
И будни са, макар и спящи.
В тъмата нощна до зори,
на клада лумнали, горящи.
Oгън в преспите гори.
Бъдещето ги зове.
Призрачни, невидими, витаят.
В мечтите, под замръзнало море,
в сънищата си играят.
Изгубените в любовта.
Уплашени, незнаещи, страхливи.
Стъписали, смутили и смъртта,
но нищичко от никого не скрили.
Дели ги нещо твърде малко.
Дели ги някаква си бездна.
Да не я прескочат, ще е жалко.
Прескочат ли я, ще изчезнат.
Да минат бездната деляща,
ги един от друг, си е изкуство.
Красавицата да събуди спяща,
може само шесто чувство.
Успеят ли воала да повдигнат,
събудени, ще се разтворят.
Ще се опитват да се стигнат.
Няма даже да говорят.
Ще се докоснат и ще се вплетат.
Сред слънчогледи ще лудуват.
Докато се разтопят.
Във вечността.. 
И затанцуват.