Восъчно небе
Вятърът мънистата нанизва,
на тънка восъчна връвчица,
едно листо, да падне се опитва,
в гнездото на тъжна гургулица.
Прахът на есента се рони,
покрива спомени и длани,
в студ безкраят отново гони,
над мене мракът, тих и ранен.
Дъхът на вятъра разнищва,
пътеките на мойто вчера,
с последна есенна въздишка,
мечтая пак да те намеря.
Всичко в мен се стапя бавно,
като восъкът във глуха нощ,
а вятърът, от мрак разплакан,
гаси последната ми мощ!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ
