Когато се разделяме

в предела стар и нов,

на време.

Когато мериш

жизнения цикъл.

И понасяш

следващия век -

неуверено се вглеждаш...

Дали в годините - тежащи,

дебнеш своя спомен.

Дали в съвременната

суета

откриваш голата душа.

Дали лица изпити,

преминали през

своя път,

се смесват в дървесата

и опитват да те сепнат.

Глад.

Оръжие.

Пари.

Храна - модифицирана,

водата умъртвена.

И в темпераурните

рекорди

опитваш да пораснеш,

пак да се раззелениш.

Хамбургери и „Е”-та,

лъскави мадами.

Къде отнесе ме векът?!

Писаното слово се проми

и помръкна във екрана.

Отпадат жизнени

искри

в пошлата отвара.

Векът, прескочил

древната магия -

прах, бензин, бетон...

Къде е топлата милувка?

Къде изтля стремежът?

Е, гледаме се време,

бързо падам аз.

Така ли е в живота?

Поне да превъзмогна

своето високомерие!

Самомнение - горчиво,

халогенно-бяло,

надмогнал век,

мъст - в другия

да пренесеш...

Агония любовна,

да отпратиш, да дадеш.

И загърбил болката

пулсиращ вик:

„Напред, напред!”

09.02.2011