Време
605
0
0
Как исках то да бърза, на бегом,
когато дните ни, без ум, очаквах.
Летях през него, ветрогон,
от кал и тръни го откачах.
Как само молех се да спре,
кога до теб, прегърнати, заспивах.
Как шепнех му и исках да умре,
та двамата да бъдем живи.
Безсилен блъсках времето назад,
към мигове отминали и чудни.
Немòщен плачех в своя ад.
Очите ми проклинаха го будни.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никодим Всички права запазени
