В тази времева матрица,
в която ни зарешетиха всинца,
аз съм не на място,
за мен е някак тясно...
Духът ми полудял е
и окован все витае,
търси някъде пролука
да издими от този пъкъл.
В него дните са еднакви,
след радости мъката ни дави,
мечтите са миражни,
все с надежди "да се оправим".
А щастието какво е?
Да се нахраниш, в детето свое
да се влюбиш, в другия - понякога,
когато не ти е само секс тояга...
Че да чувстваш,
наистина да чувстваш
този някого
вече толкоз рядко
днес се случва...
И те манипулират под индиго
да си роб на времето безлико,
да си прашинката, която тихо
в тяхната война измели биха...
Не, решетките са с дупки,
с дух трябва да ги чупим
и с ръце, свикнали да месят,
зора от слънце и луна да смесим...
© Валентин Василев Всички права запазени