Време за вечеря
Знам, няма как да те намеря
в словесния, в железния бетон,
душата ми в нощта трепери,
наметната със овехтял балтон.
Тя цялата покрита е със рани,
покрит е с рани целият ми гръб,
а думите ми плачат приковани,
притихнали зад счупения зъб.
И може би небесният ни корен
ще може моя път да промени –
с небето невъзможно е да споря,
от него слез сега и ме вземи.
Защото още искам да се скитам
в косената, прораснала трева,
защото искам всичко да опитам,
преди смъртта, сега и след това.
Преди животът ни да се роди и даже
преди съвсем безлики да умрем,
а вечността със смърт да ни накаже –
та ние може вечността да спрем?
От мислите ни, светли и бодливи,
да изплетем конопено въже –
сега сме живи, безобразно живи,
ала не е съвсем и време за мъже.
Не може само с вяра и молитва,
но без любов да се роди живот.
Саденото във пепел не пониква,
а израсте ли – не дарява плод.
Изсъхнало е всичко остаряло,
безкрайно - самодивското хоро,
и счупеното станало е цяло,
каквото никога не е било.
Знам, няма как да те намеря,
но ти ще дойдеш, ще живееш с мен.
Сега е вечер – време за вечеря
и залезът е тъжен и студен...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Цанов Всички права запазени
